„Докато лежах и умирах“ – Уилям Фокнър

За първи път на български излезе романът на Уилям Фокнър „Докато лежах и умирах“ (1930 г., изд. „Колибри“, превод на Рада Шарланджиева). Книгата се състои от 59 вътрешни монолога на членове от семейство Бъндрън, които трябва да пренесат (през огън и вода) ковчега на майка си Ади до родния ѝ град Джеферсън, Мисисипи, където тя желае да бъде положена до своя баща, въпреки съветите на околните. Основен глас е този на сина ѝ Дарл, чиито са и откриващите първи думи в книгата.

Заглавието е цитат от речта на Агамемнон в единадесета песен от „Одисея“: „Царството на сенките“, в която върховният вожд се жалва, че съпругата му Клитемнестра не пожелала да затвори очите му, докато слизал към Хадес. И нищо чудно, при все че книгата на Фокнър е като иронична одисея през света на мъртвите. Всичко в книгата е с обратен знак спрямо пътуването на Одисей – при Фокнър героите отпътуват от дома, вместо да се завръщат към него, пътуването им е безцелно, подвизи също няма, даже напротив – пакости и нанасяне на нови вреди.

Пейзажът е апокалиптичен, роден сякаш от сърцето на мрака, от същото място, където по-късно ще се разиграе ужасът от „Кървав меридиан“ на Кормак Маккарти – чирак на същата митопоетична реалност на оплисканите в кръв южни щати. Книгата на Фокнър е трескав кошмар със старозаветни нюанси, далеч от топлия сантимент на Джон Стайнбек, по-близка до историята за Каин и Авел и последвалото загниване на човешкия дух.

Романът започва със скрибуцане, рязане на дъски, удряне на чук, усилие… и ръцете на Каш, който сковава ковчег за майка си – току под прозореца ѝ. После извират образите на риба и кон, някъде от съзнанието на друг син – много по-малкия Вардаман, който често пита и повтаря това, което е казал Дарл, който вижда. Горко на тези, които виждат в света, който Фокнър им е отредил! Една версия на безжалостна Америка, където човекът е сам в ожесточената си борба с природата и Бог, скрит от погледа му под плътния воал на фарса и черната комедия.

Докато жена му умира, съпругът и глава на многочленното семейство Бъндрън – Ади, не спира да бърбори. И той, подобно на най-малкия си син, повтаря едно и също до прилошаване, само че пропито със самосъжаление – извинява се с лошия си късмет, кърши ръце и обръща гръб на истината, търси своето, недоволства и роптае, мързелив, но горделив човек, който все се надява на чужда помощ, взима назаем лопати, за да изкопае гроб за жена си. Манипулатор, който мисли само за зъбите си и за трите долара.

Като заразено, семейството бавно се придвижва през страниците на романа, за да стигне крайната си дестинация, а околните запушват носове от непоносимата миризма на трупа, скрит в ковчега, миризма на собствения им разпад. Вардаман е пробил дупки в дъските, защото вярва, че майка му е риба, че се е изплъзнала някъде в реката, но накрая няма особено значение кой какво говори и какво му се случва –  „Докато лежах и умирах“ е роман за не-живеенето и не-умирането, в него няма място за капитан Ахав, защото малодушието е взело превес и всеки, който умее да вижда, в крайна сметка ще изгуби разсъдъка си.

Истински трагичният образ е този на Дарл, който вижда и знае – че брат му Джуъл е от друг баща, че сестра му е бременна, че майка му не го обича, че цялото им пътуване е една безсмислена одисея в нищото. Трагичен е образът му, защото единствено Дарл притежава искрата, която има надежда да се превърне в красиво и истинно зарево, за да осветява пътя на истината. Но вместо това искрата пламва с обратен знак – пленник на семейството си, Дарл драсва клечката и изпепелява живота си, без да донесе истинска промяна. Защото цялата книга е за човешкия провал и заслужава истински не-герой. 

Нито един от другите двама големи американски писатели по същото време не се доближава до поетическата мощ на Фокнър – нито Франсис Скот Фицджералд с „Великият Гетсби“, нито Хемингуей със „Слънце изгрява“ прилагат толкова категорична в своята смелост иновация на формата и езика. Именно Фокнър е този, който ще вземе щафетата от европейците с модернистичната техника, позната като „поток на съзнанието“.

„Докато лежах и умирах“ не използва познати формули за разгръщане на историята – тя се оформя постепенно, излиза от мрака парче по парче с гласовете на героите. Ще са нужни повече от 150 страници, за да се чуе най-накрая съдбата на самата Ади от нейната уста. Сурови и безчувствени са думите ѝ, когато описва отношенията със съпруга си Анс:

Той също си имаше дума. Наричаше това любов. Но аз отдавна бях свикнала с думите. Знаех, че тази дума е като другите: просто калъп за запълване на липса; че когато настъпи часът, нямаш потребност от дума за това, не повече, отколкото за гордостта и страха. Каш не изпитваше необходимост да я казва на мен, нито аз да я казвам на него, и си рекох, щом Анс толкова иска, нека си я употребява. И тъй нещата стояха Анс или любов; любов или Анс; нямаше значение.

Докато лежах и умирах“ не е лесна книга – нито за четене, нито за осмисляне. Апокалиптична в описанията на един избълнуван свят и безжалостна в трагичната съдба на героите си, тя се явява естествен приемник на трагичната меланхолия на Херман Мелвил и Джоузеф Конрад, които Фокнър приема като свои бащи заедно с английския поет Алфред Хаусман. В някои от вътрешните монолози се усеща настоятелното барабанене на метафоричния език, който напомня, че всъщност преди да навлезе в десетилетието на живота си (1929–1939), Фокнър е бил поет:

Как само се изнищват животите ни в безветрие, беззвучие и уморено повтаряне на уморени жестове: отгласи от стари принуди, неводени от ръка и недърпани от конци: пристъпи на ярост по залез слънце и мъртви движения на кукли.

И още нещо в завършек, съветът на критика Харолд Блум е да номерирате главите, за да се ориентирате по-лесно.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *