„Тайната на Старата гора“ – Дино Будзати

Вълшебна и дълбоко човешка е „Тайната на Старата гора“ на Дино Будзати – история за меланхоличен полковник, който опитва да се отърве от племенника си и да изсече гората, получена в наследство. Това обаче няма да се случи просто така, защото наоколо бродят горски духове, своенравни ветрове, три парцаливи кошмара, говорещи птици и една морално непоклатима сянка. Книгата излиза в Италия през 1935 г. и е вторият роман на италианския писател. Вече може да бъде намерена и у нас под логото на издателство „Лист“, благодарение на великолепния превод от Нева Мичева.

Духът на историята е силно повлиян от илюстрациите на Артър Ракъм, пресъздавал много сцени от класически приказни сюжети и особено такива с фантастични елементи. Както българският читател може би е забелязал от прекрасното издание на „Чутовното нашествие на мечките в Сицилия“, самият Будзати е превъзходен художник със силно изявен собствен стил и влечение към причудливото. По детски романтичен и отвеян, в разказите и романите му действителният свят не е достатъчен, за да бъде разказана една история. Героите или разговарят с птици, или абсурдно чакат нашествието на татарите, слушат звука на една капка вода или се боят от могъщия и неразбран Коломбър.

Забележима е човеколюбивата умора, скрита зад дърветата на „Тайната на Старата гора“. Осъзната и на фона на извършено насилие. Още от самото начало е показано това – полковникът (поради предразсъдък) убива свраката, която, застанала на пост, известява дали случайно някой не приближава по пътя. Огромно разхищение и тъга внушава тази сцена, която привършва с птича песен и съжаление, предадено чрез обикновената тежест в дланите, когато полковникът вдига от земята трупа на птицата. Вятърът Матео също е свиреп и готов за убийства, но времето не подбира и въпросната умора натежава и по неуловимите му въздушни струи.

Страхът да бъдеш човек, да постъпваш правилно въпреки рационалните интереси, които в повечето случаи тласкат към собствена облага, към печалба на гърба на другите. Красиво и обозримо е изграден този конфликт в сърцето на Проколо, без да се показва острият връх на нравоучителната показалка. Може би поради мълчаливост, притихнали чувства, които Будзати не изважда съвсем наяве, този герой остава толкова интересен. За неговите мотиви и разсъждения, за душевния смут, сковал душата му, читателят до голяма степен може само да предполага. Както синът много често гадае за мислите и чувствата на своя баща.

И действително „Тайната на Старата гора“ е колкото книга за сблъсъка със собствената сянка, толкова и книга за разминаването между поколенията, особено за стаените съжаления, за онази неспособност на сърцето да омекне и ръката да отпусне юмрука. Но Будзати гледа на това състояние с разбиране, никога с осъждане, което придава и тази човечност на романа. Книгата напомня, че сред пъстрата палитра от горски духове и животински обитатели човек все пак може да остане сам в собствената си гора, без никога да си позволи да приеме помощта на околните. Будзати обаче разкрива, че в опита за една последна добрина, в онова красиво свидетелство, често останало видно единствено за божествения поглед, се крие чистата песен на човешкото възнесение.

 – Шега. Каква хубава шега! – казал Проколо. – Съвсем на място…

– Трябваше да ми кажеш истината – оправдал се вятърът, – нямаше как да допусна…

– Въобще не се притеснявай – успокоил го Проколо. – Връщаме се вкъщи.

– Боя се, че е твърде късно. Боя се, че това е краят. Нямаш сили, виждам… Добре де, полковник, защо не каза? Защо се преструваше на друг? Ето, аз съм свършен, за нищо не ставам вече, освен да подмятам хвърчилата, но и ти си остарял, признай си, и ти не си същият както някога, сърцето ти изпитва нужда от топлота, но не искаш да си кажеш… Срамуваше ли се, полковник? Срам те беше да си човек? И да си като всички?

Текстът е публикуван в списание „Култура“.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *