„Да служиш на слугата. Спомен за Кърт Кобейн“ – Дани Голдбърг

Роден съм през февруари, в годината, когато излиза „Nevermind”, пет дни по-късно от Кърт Кобейн (тогава той е на 24г.) , което ни прави зодия „риби“… предполагам. Отделно от тaзи езотеричнa вметка нямам какво повече да кажа за личното си отношение към групата и музикалната сцена от 1991 г., когато „Nirvana“ придобиват зашеметяващ световен успех и унищожителна слава.  

След като прочетох книгата на мениджъра им Дани Голдбърг обаче – „Да служиш на слугата. Спомен за Кърт Кобейн“ (изд. Кръг) и след като преслушах отново и отново трите официални албума, сборния „Incesticide” и акустичния за MTV, мога да кажа с чиста съвест, че се чувствам като новопокръстен сектант и разбирам малко по-ясно защо групата преобръща завинаги света на музиката и защо за милиони носят тежест, каквато единствено „The Beatles” са имали за предишното поколение.

Тъй като е книга, писана от мениджъра им, който тогава е бил на 40+ години и нито е взимал наркотици, нито е участвал в повечето купони, може да се очаква, че това не е завършен портрет на Кобейн. Книгата е замислена по-скоро да запълни някои пропуски, да уплътни вече създадената биографична колекция от филми и книги на пазара. Приносът на Голдбърг е, че опровергава много от конспиративните теории около изкуствено създадената митология (нещата са били далеч по-прости) и отдава значимото на десетилетието пънк култура в Сиатъл, върху което „Nirvana“ уверено стъпва.

Уважително е например, че дори на върха на славата си, Кобейн продължава да подкрепя неизвестни банди, на които се възхищава. Носи техни тениски и издейства договори с лейбъли. Част от често споменаваните имена са: „Flipper”, „Captain America”, Mudhoney”, „Dead Kennedys”, „The Vaselines”, „Butthole Surfers“ и „The Raincoats“. Отдава се дължимото и на тези, които проправят път за бандата. Сред тях изпъкват: „Pixies”, „Sonic Youth” и „R.E.M”. Изненадващо може би, но и до голяма степен обяснимо е влиянието на „The Beatles”, което чувствителният към поп-мелодии слух на Кобейн добавя към звученето на групата.

Голдбърг обръща внимание на критиката, която албумът „Nevermind” получава от пънк обществото, че е прекалено radio friendly, на което отговаря, че целият замисъл от страна на Кобейн е бил да промени системата отвътре. Този „пънк герой, поп звезда, жертва, наркоман, феминист, отмъстител на смахнатите, умник“ намира обществения път към това да легитимира аутсайдерите и да издейства заслуженото им място в борба със загубените дългокоси метъли, които в повечето случаи са еманация на училищния грубиянин. В книгата е описана и агресивната динамика с „Guns N’ Roses” и глупака Аксел Роуз, който провокира и обижда Кобейн и бременната му съпруга Кортни по време на церемония на наградите MTV.

„Не харесвам селяндурите, не харесвам мачовците, не харесвам хората, които обиждат.“ 

Голдбърг защитава поляризиращата Кортни Лав и силно акцентира няколко случая, когато Кобейн показва любовта си и застава плътно до съпругата си, когато е подложена на атака от страна на медиите. Всеки лъжлив факт в пресата Кобейн възприема като лична обида. Наркотиците също се появяват още в ученическите години, както уточнява самият вокалист, така че необузданата и по принцип доста неприятна Лав не може да бъде обвинявана, че е провалила живота на певеца.

„На Кърт тези не му минаваха. Той настоя, че Уилям Бъроуз успявал да действа функционално десетилетия наред като наркоман и не виждал причина защо и той да не може да живее така.“

Проблемите на Кобейн очевидно са вкоренени далеч в миналото, в разведеното му семейство, в светогледа и начина на живот, в проблемите му със стомаха (за които не бях чувал досега). Голдбърг почтително отбягва глуповати опростенчески категоризации и оставя тази работа на останалите биографии, които опитват да обхванат целия гений на твореца. 

„Бях тежко депресирано хлапе. Всяка вечер, когато си лягах, се късах от рев. Опитвах се да накарам главата ми да гръмне, като си задържах дъха, и си мислех, че ако се взриви, ще съжаляват. Имаше един момент, в който въобще не смятах, че ще доживея до двайсет и една (…) Мислех си, че съм осиновен, че са ме намерили на космически кораб. Знаех, че съществуват хиляди други бебета пришълци, спуснати на Земята, и съм се срещал с неколцина от тях. Един ден ще открием какво се очаква от нас.“

Героичният образ за феновете аутсайдери, подобно на Холдън Колфийлд и Джон Ленън преди това, който носи утеха и повод за лично уважение за по-слабите, чувствителни и неразбрани момчета и момичета, е напълно осъзнат и осмислен от Кобейн. Вокалистът многократно отправя забележки към млади фенове (дори с цигара в уста) да не пушат и се тревожи от начина, по който ги представят в медиите, за да не дава лош пример. Групата дори записва песента „Rape Me” в опит да изяснят позицията си спрямо насилието към жени. Всичко това, естествено, отива по дяволите след самоубийството. 

Като цяло полезна и ценна е книгата на Голдбърг, но със сигурност недостатъчна за феномен, какъвто са „Nirvana”. Допадна ми, че повечето събития са описани със смирен тон и човечност, без да се търси скандал. Много бих искал да прочета малко по-нататък и „Heavier Than Heaven“ на Чарлз Крос, която действително изглежда най-надеждна и широкообхватна от тези, които ми попаднаха. Доволен съм, понеже си отворих широка врата за нова музика, което окуражавам и вие да направите в настоящата изолация. В заключение, ето нещо от дневниците на Кобейн:

„Никой истински талант не е напълно органичен, и все пак очевидно превъзхождащите по талант притежават не само контрол над учението, а и онзи малък допълнителен дар по рождение, захранван от страстта. Вградена, напълно необяснима, ню ейдж, пращяща от шибана космическа енергия любов.“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *