„Зима” – Али Смит

„Зима” на шотландската писателка Али Смит е втората част от четирилогия, оформена около сезоните в годината.  „Есен” вече излезе у нас, отново под логото на издателство „Лист“. Смит е сред най-прочутите и четени автори в страната си и често е спрягана като бъдеща кандидатка за нобелова награда. „Зима” получи положителни оценки от критиката, като Джеймс Ууд от „The New Yorker” определи книгата като „политически наситена и разкошно игрива”. Настрани от суперлативите, романът със сигурност има амбицията за актуалност, за улавяне на всеобщата мисловна и културна стагнация, която витае във Великобритания през последните години.

Романът започва ударно – със списък на всички неща, които според търсачката на Google са мъртви. Списъкът се изготвя от един от по-интересните герои – Арт (закачка с думата „изкуство), който списва блог, озаглавен „Изкуството в природата”. Според Google природата е мъртва, изкуството е мъртво, самите блогове са мъртви и още какво ли не. Тази линия е повод за Смит да вмъкне някои есеистични наблюдения и цитати от любими нейни автори. Освен това Смит явно има нескрит интерес към науката, един от образите, които преминават през романа, е този на Халеевата комета.

„…например мога да ти изтъкна един-два доста достоверни факта…

(доста достоверни, ха-ха!)

…за човек на име Кеплер, който изучавал времето и хармонията и вярвал в сродството на истината и времето…

(какво е сродство?)

Сродство означава родство и той вярвал, че истината и времето все едно са били роднини, членове на едно семейство.“

Майката на Арт – София е повод за един от абсурдите в романа. Тя разговаря с витаеща в пространството глава, която според нея приличала на детето от фотографията „Малкото момиче сред мъртвите листа в Люксембургската градина” на Едуар Буба. Нейната сестра Айрис е бунтарката, която е участвала на почти всеки протест срещу своеволията на правителството.  Лукс (светлината), която случайно се среща с Арт, който й предлага да излъжат майка му, че е негова интимна приятелка по време на коледните празници, се появява така, както изчезва. Това са героите, които се завъртат, редувайки гласовете си по страниците на „Зима”, докато не се сблъскат по средата в напрегната полифония.

Предвид богатата литературна подготвеност на Смит„Зима” изобилства на препратки към класически и популярни по-съвременни произведения и артисти. От „Коледна песен” на Дикенс, стиховете на Кийтс, Шекспир (преди всичко неговия „Цимбелин”), до „Войнишки блус” на Елвис Пресли и филмите на Чарли Чаплин, Смит омотава героите си с плътна нишка от фрази и образи, които улавят очарованието и параноята на поколението от средната класа, лашкано от 70-те години досега от политическа нестабилност и вина към света, в който поради външната политика на правителствата си, се е намесвало с отчайващи резултати .

Пост-Брексит, пост-истина и постмодернизъм се срещат навсякъде по страниците на „Зима“, затова и книгата е по-малко наблюдение на природния свят и повече огледало за шизофреничното ежедневие на съвременния европеец, когото Смит обвързва като неотменима част от самата природа. Сезоните са навсякъде – от личната свобода, през семейството, та чак до най-високите гнезда на властта. Темите за затварянето на страната, страха от емигранти, субсидиите за въоръжаване, намесата на Великобритания извън граница, протестите, дебатът за глобалното затопляне са примесени с тези за влиянието на интернет, изкуството, самообразованието и изразяването на глас в информационната епоха.

Затова при все че книгата е лесна за четене, тя уморява, именно поради тематичната си многообразност. За едни това ще е плюс, на други ще се стори като хаотичен опит за обхващане на всички актуални теми. Аз се открих от втория лагер. Прекомерното навлизане на политиката в писането – една тенденция, присъща сякаш за всички съвременни романисти, които искат да направят впечатление, искат да уловят духа на епохата. Но дидактиката и прекомерното анализиране почти винаги изместват фокуса от художественото. Затова и в „Зима“ няма добре изградени герои, на които читателят да съчувства и да разбира. А не е ли това най-голямата сила на литературата – изтъкаването на емпатия между хората.

Във втората си половина „Зима“ се превръща в шекспирова комедия, дори диалозите в една от сцените са оформени драматургично. Героите викат реплики един на друг, никой не слуша другия. Двете сестри – едната ревностен активист, другата – застъпник на изкуството, така и не получават възможност да спечелят спора. Разговорът примира, главата на едната отново е положена в скута на другата. Въпросите, които въртят света извън орбитата му, намеква Смит, трябва да бъдат разисквани, но има мъдрост в приемането на противоположностите, в тяхното примиряване. Меланхолична истина, която ми напомни за последната статия на Джонатан Франзен за The New Yorker, в която американският писател предлага на света да приеме своето унищожение като нещо не на всяка цена негативно. Като възможност да се оценим един другиго. За последно.

По време на зимата всичко умира за нов живот, но зимата на Смит не е това категорично, познато от миналото, време. Тя се тлачи, редува топлина и студ. Книгата завършва с речта на Тръмп, в която настоящият президент на Америка се позовава на един от бащите на родната им демокрация – Бенджамин Франклин, който окуражава ветераните от войната, че отново ще започнат да се поздравяват с „Весела Коледа!”. Смит използва иронично двата случая, след което обръща драматично фокуса отново към климатичните промени, към това, че ни очаква зима посред лятото, към това, че изкуството в природата е непредвидимо и непонятно. И да се научим да живеем по този шизофреничен начин, е големият урок на това поколение.

Текстът е публикуван в списание „Култура“.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *